За народа на Саба имаше знамение в неговата земя две градини, отдясно и отляво: “Яжте от препитанието на вашия Господ и Му бъдете признателни! Имате прекрасно място и опрощаващ Господ!” Но те се отвърнаха и изпратихме срещу тях пороя от бентовете, и заменихме техните градини с две градини, даващи горчиви плодове и тамариск, и съвсем малко бодливи храсти.(Сура Саба: 15-16)
Надписи, написани на езика на народа на Саба.
Народът на Саба (Шева или Сава) бил една от четирите големи цивилизации, живеещи в Южна Арабия. Тази цивилизация се смята, че е била установена някъде между 1000-750 пр.Хр. и се е разпаднала около 550 сл.Хр. в резултат на продължилите две столетия нападения на персите и арабите.
Датата на формиране на цивилизацията на Саба е предмет на множество дискусии. Народът на Саба започва да записва държавните си сведения около 600 г.пр.Хр. Ето защо преди тази дата не съществуват никакви данни относно този народ.
Най-старите източници, разказващи за народа на Саба, са годишните военни хроники, останали от времето на асирийския цар Саргон II (722-705 пр.Хр.). Като описвал народите, които му плащали данъци, Саргон споменава и царя на Саба - Йис'и-aмaрa (Иорама). Този летопис е един от най-старите писмени източници, които ни дават информация за цивилизацията на Саба. Не би било правилно обаче да си вадим заключение, че културата на Саба е била установена около 700 г.пр.Хр. само уповавайки се на този източник, защото е твърде вероятно Саба да е съществувала малко преди времето, през което за първи път е била спомената в писмените регистри. Това означава, че историята на Саба може да е с по-ранна от горепосочената дата. Всъщност в ръкописите на Aрад-Нaннар, един от последните владетели на град Ур, е използвана думата "Сабум", която се смята, че означава "държавата Саба".39 Ако наистина значението на тази дума е Саба, то това означава, че историята на Саба води началото си още от 2500 г.пр.Хр.
Според историческите източници, изобразяващи този народ, това е била държава, която подобно на финикийците извършвала усилена търговска дейност. Съобразно с това този народ притежавал и управлявал някои от търговските пътища, минаващи през Северна Арабия. За да може сабайските търговци да пренасят стоките си до Средиземноморието и Газа, а по този начин и да минават през Северна Арабия, те се нуждаели от разрешението на Саргон II, владетеля на целия регион, или трябвало да му заплащат определен данък. Когато сабаите започнали да плащат данъци на Асирийското царство, тяхното име започнало да се отбелязва и в хрониките на тази държава.
В историята жителите на Саба са известни като цивилизован народ. В ръкописите на владетелите на Саба преобладават думи като “ремонтиране”, ”посвещаване”, ”построяване”. Едно от най-съществените творения на този народ – язовирът Мариб, е важен показател за технологичното ниво, до което са достигнали. Това обаче не означава, че военната сила на сабаите е била слаба. Напротив, армията на Саба е била един от най-съществените фактори, допринесли за издръжливостта на тяхната култура в продължение на един такъв дълъг период от време.
Държавата Саба е притежавала една от най-мощните войски в региона. Благодарение на войската си можела да следва експанзионистична политика. Саба била завладяла земите на древната държава Катабан. Тя притежавала обширни земи из целия континент Африка. През 24 г.пр.Хр. по време на поход до Мариб армията на Саба разбила напълно войската на Марк Елий Гал (Marcus Aelius Gallus) - египетския управител на Римската империя, която била най-мощната държава по онова време. Саба може да бъде изобразена като страна, която следвала умерена политика, но която не се колебаела да използва сила, когато било необходимо. Със своята развита култура и войска по онова време държавата Саба, в буквалния смисъл на думата, представлява “суперсила” в региона.
В Корана също се споменава за тази мощна армия на Саба. Една от фразите на военачалниците на войската на Саба, предадена в Корана, показва степента на самоувереност, която притежавали. Военачалниците казват на Савската царица следното:
Рекоха: “Ние имаме сила и огромна мощ. А повелята е твоя, ти реши какво ще повелиш!” (Сура Намл, 33)
С язовира Мариб, който сабаите построили посредством една доста напреднала технология, те придобили и един огромен напоителен капацитет. Плодородните земи, с които се сдобили благодарение на това, и контролът им върху търговските пътища им позволили да водят един живот във великолепие и разкош. Те обаче се "отвърнали" от Бог, на който трябвало да бъдат признателни за всички тези богатства. Вследствие на това язовирът се разрушил и "наводнението Арим" унищожило всичко, което притежавали.
Столица на Саба е бил доста забогателият поради благоприятното си географско разположение Мариб. Столицата е доста близко до река Адхана. Мястото, където реката навлиза в планината Балак, било особено подходящо за построяване на язовир. Жителите на Саба се възползват от това и в период, когато все още са в процес на изграждане на цивилизацията си, построяват на това място язовир и започват да осъществяват напояване. Благодарение на този язовир те достигат едно ниво на прогресивно процъфтяване. Столицата Мариб била един от най-развитите градове по онова време. Странстващият в този район гръцки писател Плиний хвали тази държава и разказва колко озеленена била тя.40
Язовирът в Мариб имал височина 16 метра, широчина 60 метра и дължина 620 метра. Според извършени изчисления посредством язовира можело да се напоява площ от общо 9600 хектара, от тях 5300 хектара принадлежали на южната, а останалите на северната равнина. В надписи от Саба тези две равнини са споменати като “Мариб и двете равнини”.41 Изразът "две градини, отдясно и отляво" от Корана сочи към внушителните градини и лозя в тези две равнини. Вследствие на този язовир и напоителната система тази област става известна като най-добре напояваната и плодородна част на Йемен. Французинът Дж. Холеви и австриецът Гласер доказват посредством писмени документи, че язовирът в Мариб е съществувал отпреди много векове. В документи, написани на химерски език, е отбелязано, че този язовир правел областта много плодородна.
Язовирът бил основно ремонтиран през 5-и и 6-и век сл.Хр., но тези ремонти не са могли да предотвратят срутването му през 542 г.сл.Хр. Това разрушаване на язовира става причина за споменатото в Корана “наводнение Арим” и причинява големи разрушения. Лозята, градините и плодородните земи, които народът на Саба е обработвал в продължение на стотици години, биват напълно унищожени. Също така е известно, че след рухването на язовира народът на Саба навлиза в период на бърза рецесия, със завършването на който настъпва и краят на държавата Саба.
Когато разгледаме внимателно айятите от Корана в светлината на гореспоменатите исторически факти, ще видим, че между двете съществува много точно съответствие. Археологическите открития и историческите факти сочат към написаното в Корана. Както е казано в Корана, народът, който не се поучава от предупрежденията на изпратения му пророк и не е признателен на Господа за благата, с които го е дарил, най-накрая бива наказан с ужасяващо бедствие – наводнение. Изпратеното на държавата Саба бедствено наводнение е описано в Корана по следния начин:
За народа на Саба имаше знамение в неговата земя две градини, отдясно и отляво: “Яжте от препитанието на вашия Господ и Му бъдете признателни! Имате прекрасно място и опрощаващ Господ!” Но те се отвърнаха и изпратихме срещу тях пороя от бентовете, и заменихме техните градини с две градини, даващи горчиви плодове и тамариск, и съвсем малко бодливи храсти. С това ги наказахме за тяхното неверие. Нима наказваме други освен неблагодарните? (Сура Саба: 15-17)
Язовирът Мариб, чиито руини се виждат на снимката вляво, е бил едно от най-големите изобретения на народа на Саба. При споменатото в Корана наводнение Арим стените на язовира се срутват и след известен икономически упадък държавата Саба достига до своя край. (вдясно)
Както е подчертано в горните айяти, народът на Саба е живял в регион, известен със своите забележителни природа, плодородни лозя и градини. Разположена на търговски пътища, държавата Саба е имала един доста висок жизнен стандарт и е била една от най-облагодетелстваните страни на своето време.
В една такава държава, където жизненият стандарт и условия били толкова благоприятни, това, което сабаите трябвало да направят, е, както е казано в айята, да "ядат от препитанието на техния Господ и да Му бъдат признателни". Те обаче не направили това. Те предпочели да си припишат притежаваното от тях благоденствие. Те си мислели, че тази държава им принадлежи и че те са тези, които са създали забележителните условия, в които се намирали. Те предпочели да бъдат високомерни вместо признателни и както е казано в горния айят, те "се отвърнали от Господа"…
На стълбовете, има надписи, написани на Саба език.
Тъй като сабаите си приписват цялото богатство, което притежават, то те напълно го загубили. Както е съобщено в Корана, наводнението Арим унищожава всичко, което те притежават.
За изпратената на народа на Саба мъка в Корана се говори като за “Сейл-юл Арим”, т.е. “наводнението Арим”. Тази използвана в Корана фраза също така показва и начина, по който става това наводнение. Това е така, защото думата “Арим” означава язовир или язовирна стена. Фразата “Сейл-юл Арим” пък описва наводнение, което е настъпило в резултат на разрушаването на язовира. Тръгвайки от термините, използвани в Корана по отношение на наводнението Арим, ислямските тълкуватели достигат до много точни констатации за време и място, свързани с темата. В тълкуванията на Мевдуди пише следното:
Думата “арим”, използвана в израза “Сейл-юл Арим” от айята, има значението на “язовир, язовирна стена” и произхожда от думата “аримен”, която се използва в южноарабския език. В новините относно извършените разкопки в Йемен думата много често се използва с това си значение. Така например след реставрирането на голямата тераса в Мариб на етиопския владетел на Йемен – Ебрехе, в един написан през 542 и 543 г. сл.Хр. ръкопис тази дума отново е използвана със значението си на язовир (язовирна стена). При това положение Сейл-юл Арим ще означава “наводнение, което е станало в резултат на рухването на язовир”.
"... и заменихме техните градини с две градини, даващи горчиви плодове и тамариск, и съвсем малко бодливи храсти." (Сура Саба, 16)
Т.е. вследствие на настъпилото след разрушаването на язовира наводнение цялата държава била съсипана. Каналите, които жителите на Саба изкопали, изграждайки язовири между планините, се разрушават и цялата напоителна система се унищожава. В резултат на това държавата, която по-рано била като градина, се превръща в джунгла, в която растат диви треви и не остава нито един ядивен плод освен черешоподобния плод, който дават малките храстообразни дървета. 42
Християнският археолог Вернер Келер, който е автор на книгата “Свещената книга каза истината” (“Und Die Bibel Hat Doch Recht”), също признава, че наводнението Арим е станало точно както е описано в Корана, и пише, че съществуването на един такъв язовир и това, че разрушавайки се, той унищожава целия град, доказва, че даденият в Корана пример за собствениците на градините наистина се е случил.43
Бедствието, което наводнението Арим носи със себе си, поставя началото и на превръщането на областта в пустиня, а с изчезването на обработваемата земя бива отнет и най-големият източник на приходи за жителите на Саба. Народът, който пренебрегва отправения им от Бог призив да повярват и да са признателни, най-накрая бива наказан чрез ето такова нещастие. След огромното разрушение, предизвикано от наводнението, обществото започнало да се разпада. Сабаите напускали домовете си и емигрирали в Северна Арабия, Мека и Сирия.44
В Корана е съобщено, че преди кралицата на Саба и нейният народ да се подчинят на Пророка Сюлейман (Соломон), те се " покланят на слънцето, а не на Бог". Получените от надписите сведения потвърждават това, а и храмовете, като горепоказания, разкриват факта, че народът на Саба се е прекланял на Слънцето и Луната. Върху повърхността на колоните има надписина сабайски език.
Тъй като наводнението се случва след низпославането на Тората (Петокнижието) и Евангелието, то това събитие е описано единствено в Корана.
Град Мариб, който някога е бил седалище на народа на Саба, но сега е само една запустяла руина, несъмнено представлява предупреждение за тези, които повтарят грешката на сабаите. Народът на Саба не е бил единственият, който бива погубен чрез наводнение. В сура Кахф на Корана е разказана историята на двама души, притежаващи градини. Единият от тези мъже имал една много великолепна и плодородна градина, подобно на тези на народа на Саба. Той обаче допуснал същата грешка като тях: отвърнал се от Бог. Той си мислел, че благата, с които бил дарен, "му принадлежат", т.е. той е причина за възникването им:
И им дай пример с двама мъже. Направихме за единия от тях две градини с грозде, които обградихме с палми, и пръснахме помежду им посеви. И двете градини даряваха своите плодове, без да се погуби нищо от тях. И сторихме река да бликне през двете. И имаше той плодове, и каза на своя другар, говорейки с него: “Аз имам по-голямо богатство от теб и повече хора!” И влезе в своята градина, угнетявайки себе си. Каза: “Не мисля, че това някога ще изчезне. И не мисля, че Часът ще настъпи. А дори да бъда върнат при моя Господ, [там] имам по-добро място за връщане, отколкото тук .”
Неговият другар, говорейки с него, му рече: “Нима не вярваш в Онзи, Който те сътвори от пръст, после от частица сперма, после те направи мъж? Ала за мен Той е Аллах, моят Господ, и не съдружавам никого с моя Господ. И защо, когато влезе в своята градина, ти не рече: “Това е, което Аллах пожела. Силата е само от Аллах. Въпреки че ме виждаш с по-малко богатство и деца от теб, моят Господ може да ми даде по-добра от твоята градина и да прати върху нея напаст от небето, та да се окаже тя безплодна пръст. Или водата й да потъне на дъното и ти не ще си в състояние да я издириш.”
И плодовете му бяха погубени, и започна той да кърши ръце по онова, което е похарчил за нея, а тя е рухнала до основи. И рече: “О, да не бях съдружавал никого с моя Господ!” И нямаше той хора, които да го защитят от Аллах, нито сам се защити. Там закрилата е от Аллах, Истинния. При Него е най-доброто въздаяние и при Него е най-добрият завършек. (Сура Кахф: 32-44)
Както се разбира от горецитираните айяти, грешката, която собственикът на градината допуска, не е в отричане съществуването на Бог. Той не отрича, че Бог съществува, а напротив - твърди, че "дори да бъде върнат при неговия Господ", в замяна със сигурност ще намери нещо по-добро. Той смята, че положението, в което се намира, се дължи единствено на неговите успешни усилия.
Всъщност, това е и една от страните на съдружаването на Господа. Опит за присвояване на всичко, което Бог притежава, и отдалечаване от богобоязънта... Това е и нещото, което народът на Саба прави. Наказанието е същото - цялата им собственост бива унищожена, така че да разберат, че те не са "собственици" на това богатство, а то само им е "предоставено"…
