Хората, които съзнателно размишляват върху онова, което ги заобикаля, осъзнават, че всичко във Вселената – било то жив организъм или не, трябва да е било сътворено. При това положение пред нас безспорно изниква възможно най-важният въпрос: кой е сътворил всички тези неща?
Очевидно е, че “сътворението”, което се проявява във всяка една точка на Вселената не може да бъде плод на самата Вселена. По-просто казано, например една буболечка не може да се самосъздаде. Слънчевата система не може да се самосъздаде и подреди. Растенията, хората, бактериите, еритроцитите, пеперудите не са се самосътворили, както не могат и сами да контролират системите, които поддържат живота им. Също така не може и дума да става за съществуването на вероятност всички тези неща да са се образували “случайно” или от “само себе си”. Едно такова твърдение представлява нелепост, която няма никаква логическа стойност.
Следователно можем да достигнем до следното заключение: всичко, което виждаме с очите си, е сътворено. Но също така нито едно от нещата, които виждаме не може да бъде “творец”. При това положение Творецът е същество, различно от всичко онова, което виждаме с очите си. Той е същество, което не може да бъде видяно, но което проявява своето съществуване и качества във всичко, което съществува.
В Корана се съобщава по следния начин, че Аллах е единственият Бог:
Това е Аллах, вашият Господ! Няма друг бог освен Него Твореца на всяко нещо. На Него служете! Той се разпорежда с всяко нещо. Не Го достигат погледите, ала Той достига погледите. Той е Всепроникващият, Сведущият. (Сура Анам, 102-103)
Ето тук е мястото, където се отклоняват онези, които не разпознават съществуванието на Аллах. Тези хора са си поставили за цел да не повярват в съществуването на Аллах, докато не Го видят с очите си. Това, в действителност е една доста стара поквара. Откакто евреите казали на Св. Мойсей:
“О, Муса, не ще ти повярваме, докато не видим Аллах наяве”(Сура Ал-Бакара, 55), тя се разпространила надлъж и нашир. Логиката на тези, които са усвоили тази покварена мисъл е следната: според тях съществува една материална маса, която покрива цялата Вселена и се разпростира безпределно, а Аллах не е никъде в тази материална маса. Дори и да изминат хиляди светлинни години, те пак няма да се срещнат с Аллах. Поради това тези хора отричат съществуванието Му. Но при това положение те трябва да скрият спецификата на “сътворението”, което се вижда навсякъде във Вселената много ясно, и така да се каже, да докажат, че Вселената и живите същества не са сътворени.
Основната заблуда на тези, които отричат Аллах се споделя и от много хора (а това е и по-голямата част от обществото), които не отричат съществуването на Аллах, но са носители на някаква изкривена вяра относно Аллах. Тези хора не отричат сътворението, но имат суеверни представи за това “къде“ е Бог. Повечето от тях мислят, че Той е горе, на “небето“. Те тайно си представят, че Бог е зад една много отдалечена планета и се намесва в “земните дейности“ само от време на време. Той е сътворил Вселената и след това я е оставил сама, а хората пък са оставени да определят съдбите си сами.
Разказаната в Корана история за Фараона описва именно тази гледна точка. Според това което ни съобщава айятът, Фараона вярвал, че “богът на Мойсей”, т.е. Аллах, е на небето:
И рече Фараонът: “О, знатни, аз не знам да имате друг бог освен мен. И ми разпали [пещ] за [тухли от] глина, о, Хаман, и ми построй кула, дано зърна бога на Муса! Ала аз го мисля за лъжец.” (Сура Касас, 38)
Без съмнение много важен е отговорът, който Св. Мойсей дава на Фараона.
Рече Фараонът: “А какво е Господът на световете?” Каза: “Господът на небесата и на земята, и на всичко между тях, ако сте убедени.” (Сура Шуара, 23-24)
Св. Мойсей казва на Фараона, който си мислел, че Аллах е на небето (и поради тази причина Египет може да бъде негов), че “на Аллах принадлежи владението на небесата и на земята, и на всичко между тях”, т.е. на всички същества. С една дума, така както е съобщено в Корана, Аллах е навсякъде и контролира всичко.
Други хора пък са чували, че в Корана било написано, че Аллах е “навсякъде“, но не могат да си обяснят какво точно означава това. Те си мислят, че Аллах обхваща всичко като радиовълни или като невидим, неосезаем газ. Тази представа и други вярвания, които не могат да изяснят “къде“ е Аллах (и може би поради това Го отричат), са основани на една всеобща грешка. Те поддържат един неоснователен предразсъдък и след това биват подтикнати към погрешни мнения относно Аллах.
Какъв е този предразсъдък?.....
Този предразсъдък е свързан със съществуването на материята и нейните качества. Съвременната наука премахва този предразсъдък и разкрива една много важна и поразяваща действителност. В следващите страници ние ще се опитаме да обясним тази величествена истина, за която е посочено в Корана.
Цялата информация, която притежаваме за света, в който живеем, ни се предава от нашите пет сетива. Светът, който ние познаваме, се състои от онова, което окото ни вижда, ръката ни усеща, носът ни помирисва, езикът ни вкусва и ухото ни чува. Ние никога не сме си помисляли, че “външният свят” може да бъде нещо по-различно от това, което нашите сетива ни представят, тъй като сме зависими от тези сетива още от деня на раждането си.
Доста съвременни изследвания от много области на науката обаче насочват към едно твърде различно разбиране и създават сериозни съмнения относно нашите сетива и света, който възприемаме чрез тях.
Всичко, което виждаме, докосваме, чуваме и възприемаме като “материя“ – “света“ и “Вселената“, не са нищо друго освен електрически импулси, намиращи се в мозъка ни. Червеният цвят на ябълката, твърдостта на дървото, нещо повече - вашата майка, баща, семейство и всичко онова, което притежавате, вашата къща, работа и дори редовете на тази книга са съставени единствено от електрически импулси. Сега, за да може да разберете по-добре този факт, нека насочим вниманието ви към един въпрос.
Обикновено на въпроса “как виждаме” отговаряме с “разбира се, че с очите си”. Но не е точно така. Сега нека накратко да видим как се реализира процесът на виждане, през какви етапи трябва да премине един предмет, за да бъде възприет от човека.
Светлинните снопове (фотони), които пътуват от предмета до окото, преминават през лещата, намираща се в предната част на окото, там се пречупват и падат в обърнат вид върху ретината, намираща се в задната част на окото. Тук отразилата се светлина се превръща в електрически импулси, които се препращат от неутроните в едно малко, намиращо се в задната част на мозъка място, наречено зрителен център. Електрическият сигнал се възприема от този мозъчен център като образ след серия от процеси. Действието на виждане всъщност се извършва в това малко място, намиращо се в задната част на мозъка, което е съвършено тъмно и напълно изолирано от светлина. Когато кажем, че “ние виждаме“, всъщност виждаме последиците от импулсите, които достигат окото ни и са индуцирани в мозъка ни, след като са превърнати в електрически сигнали. Ето така, когато кажем “ние виждаме“, всъщност наблюдаваме електрическите сигнали в нашия ум. Всички образи, които виждаме в нашия живот, са формирани в зрителния ни център, който заема единствено няколко кубически сантиметра от обема на мозъка. Друго нещо, което трябва да имате предвид, е, че както по-рано споменахме, мозъкът е изолиран от светлина, неговата вътрешност е абсолютно тъмна. Мозъкът не осъществява контакт със самата светлина. С други думи, това, което вижда, не е окото, а зрителният център в мозъка ни.
По същия начин стоят нещата и при чуването.Външното ухо събира наличните звуци чрез ушната мида и ги отпраща към средното ухо, средното ухо препраща звуковите вибрации към вътрешното ухо, като ги усилва, а вътрешното ухо изпраща тези вибрации към мозъка, като ги превръща в електрически сигнали. Точно както при окото действието чуване завършва в слуховия център в мозъка. Мозъкът е изолиран от шум, така както е изолиран и от светлина. Следователно без значение колко шумно е навън, във вътрешността на мозъка е напълно тихо.
Както стана ясно, всичко, което виждаме, докосваме, чуваме и възприемаме не е нищо друго освен сигнали, произведени от нервната система. Така например някой, който яде плод, всъщност не е изправен пред действителния плод, а пред неговото възприятие в мозъка. Предметът, смятан от човека за “плод“, в действителност се състои от електрическата информация в мозъка, отнасяща се до формата, вкуса, миризмата и твърдостта на плода.
При това положение “външният свят”, който възприятията ни представят, се състои изцяло от електрическите копия в мозъка ни. През целия ни живот нашият мозък оценява единствено тези копия. Ето така ние се заблуждаваме, че образувалите се в мозъка ни копия са истинската материя извън нас.
В крайна сметка ние не можем да достигнем до самата материя чрез възможностите на нашите сетива. Поради тази причина никога не можем да бъдем сигурни в това дали в мозъка си възприемаме истинския “външен свят”. С други думи, мозъкът превежда пристигналите дразнения на друг език, според своята система, и формира една Вселена. Тъй като още от самото си раждане ние сме свързани с тази система, ние нямаме възможност да направим сравнение и да разберем колко правилен е образът, който ни представя нашият мозък. Това е все едно човек, който никога не е излизал от стаята си още от самото си раждане, да опознае “външния свят” посредством един екран. Не е възможно този човек да сравни до колко правилно, представените му посредством екрана образи, които приема за “външен свят”, отразяват истинския свят.
С една дума, това, как възприемаме нещото, което наричаме “външен свят”, изцяло зависи от нашите усещания, т.е. от интерпретацията, която мозъкът ни прави. В действителност във Вселената не съществува нито светлината, която виждаме и разпознаваме, нито шумът, който чуваме, нито пък топлината, която усещаме. С други думи, разположените между външния свят и мозъка ни сетивни органи ни дават погрешна представа и са причина за ограничените интерпретации на нашия мозък. Именно поради тази причина не можем да твърдим, че това, което виждаме, има пряка връзка с “външния свят”.
Същото се отнася и за всички останали възприятия. Например слуха – в действителност нашият мозък е този, който трансформира звуковите вълни във “външния свят“ в симфония, т.е. музиката също е възприятие, създадено от нашия мозък. По същия начин, когато видим цветове, онова, което достига до очите ни, са просто електрически сигнали с различна дължина на вълните. Отново нашият мозък е този, който превръща тези сигнали в цветове. Във “външния свят“ няма цветове. Нито ябълката е червена, нито небето е синьо, нито пък дърветата – зелени. Те са такива, каквито са, просто защото ние ги възприемаме като такива. “Външният свят“ изцяло зависи от този, който възприема.
Както стана ясно, всичко онова, което виждаме, докосваме и чуваме, са само произведените от нервната система сигнали. Поради това например този, който яде някакъв плод, в действителност осъществява контакт с образа на плода в мозъка си, а не със самия плод. Това, което човек определя като “ето това е плод”, всъщност са усетените от мозъка форма, вкус, мирис и твърдост на електрическото копие на плода.
При това положение представеният ни от нашите възприятия “външен свят” се състои изцяло от електрически копия, които са разположени в мозъка ни. През целия ни живот тези копия биват интерпретирани от мозъка ни. Ето така ние се заблуждаваме, като наричаме тези образували се в мозъка ни копия материя.
Досега ние многократно говорихме за “външен свят“ и свят от възприятия, формиран в мозъка ни, като последният е този, който ние виждаме. Но как бихме могли да бъдем сигурни, че един такъв свят наистина съществува при положение, че никога не бихме могли да достигнем “външния свят“? Всъщност не можем да бъдем сигурни в това. Тъй като всеки предмет е само съвкупност от възприятия и тези възприятия съществуват единствено в мозъка, по-точно би могло да се каже, че единственият свят, който наистина съществува, е светът на възприятията. Единственият свят, за който ние знаем, е този, който съществува в нашия мозък: този, който е проектиран, озвучен и оживен там, с една дума, този, който е сътворен в мозъка ни. Това е единственият свят, в който бихме могли да бъдем сигурни. Ние никога не можем да докажем, че възприятията, които наблюдаваме в мозъка си, имат материални корелати. Тези възприятия спокойно могат да идват от “изкуствен“ източник.
Възможно е да видим това със следния пример: нека си представим един съвършено конструиран уред за записване, върху който могат да бъдат записвани всякакви електрически сигнали. Първо, нека препратим всички данни, свързани със средата (включително и телесния образ), към този уред, като ги превърнем в електрически сигнали. Второ, нека си представим, че бихте могли да поддържате вашия мозък жив извън тялото си. И най-накрая, нека свържем записващия уред към мозъка посредством електроди, които ще функционират като нерви и ще изпращат презаписаната информация до мозъка. В това положение вие ще се чувствате като че ли живеете в тази изкуствено създадена среда. Например вие лесно бихте повярвали, че карате бързо на магистрала. И никога не бихте разбрали, че се състоите единствено от един мозък. Това е така, защото това, което е необходимо, за да се създаде един свят в мозъка ви, не е съществуването на действителен свят, а по-скоро наличието на усещания. Напълно възможно е тези усещания да идват от изкуствени източници като уреди за записване.
Случките в сънищата ви се развиват изцяло извън вашия контрол. Вие не можете да определите нито мястото, нито сценария. Докато си спите, изведнъж се озовавате по средата на някаква случка. Въпреки че сте изправени пред някакви чудати логически обяснения и неразбираеми природни закони, те въобще не ви се струват странни.
Според вас реалност е всичко, което може да бъде докоснато с ръка и видяно с очи. В сънищата си вие също можете да “докосвате с ръка и да виждате с вашите очи”, но в действителност нямате нито ръце, нито очи, нито пък има какво да бъде докоснато и видяно. Няма материална реалност, която да направи това възможно, освен вашия мозък. Вие просто сте заблудени.
“Ние в момента будни ли сме или сънуваме? Това без съмнение е логичен въпрос. Всъщност ни се е случвало да си задаваме този въпрос много пъти и насън. И чак когато се събудим, виждаме, че отговорът, който даваме на този въпрос в съня си, а именно, че сме будни е бил грешен. Добре, но не бихме ли могли и сега да допускаме същата грешка? Не можем да кажем “не”, защото някой ден може да се окаже, че сме сънували.” (Hans Reichenbach, “Възходът на научната философия”, стр.176)
Подобни въпроси са си задавали и много други мислители. Един от тях е и известният философ Декарт:
“В сънищата си аз се виждам как посещавам разни места; когато се събудя, осъзнавам, че не съм бил никъде и намирам себе си да лежа в леглото си. Кой ще ме убеди в това, че в момента не сънувам или че целият ми живот не е един сън? Поради тази причина същността на света, в който живея, се превръща в едно много съмнително понятие.” (Macit Gоkberk, “История на философията”, стр.263)
Какво е това, което разграничава истинския живот от съня? В крайна сметка и двете форми на живот се възпроизвеждат в мозъка. Ако сме способни да живеем лесно в недействителен свят по време на нашите сънища, то същото може да бъде вярно и за света, в който живеем. Когато се събуждаме от сън, няма логическа причина да не си помислим, че сме попаднали в по-дълъг сън, който наричаме “реален живот“. Причината, поради която смятаме сънищата си за измислени, а света за реален, не е нищо друго освен плод на нашите навици и предразсъдъци. Това предполага, че ние спокойно можем да се събудим от живота на Земята, който си мислим, че живеем сега, точно както се събуждаме от сън.
Както разказахме досега, няма съмнение във факта, че светът, в който мислим, че живеем и който наричаме “външен свят“, е сътворен в мозъка ни. Тук обаче възниква един въпрос от изключителна важност. Ако всички физически събития, които познаваме са вътрешни възприятия, то какво да кажем за нашия мозък? Тъй като мозъкът ни е част от физическия свят подобно на ръцете ни, краката ни или който и да било друг предмет, той също би трябвало да е възприятие като всички останали предмети.
Един пример относно сънищата ще изясни по-добре въпроса. Нека си представим, че в мозъка си виждаме сън – според това, което казахме досега. В съня ние ще имаме въображаемо тяло, въображаема ръка, въображаемо око и въображаем мозък. Ако по време на съня си бъдем попитани: “къде виждате?”, ние бихме отговорили “аз виждам в мозъка си“. Всъщност няма друг мозък, за който да говорим, освен въображаема глава и въображаем мозък. Този, който вижда образите, не е въображаемият мозък от съня, а “същество“, което е далеч по-висше от него.
Ние знаем, че няма физическо разграничение между мястото на съня и мястото, което наричаме истински живот. Следователно, когато в мястото, което наричаме истински живот, ни бъде зададен горният въпрос “къде виждаш?”, то би било също толкова безсмислено да отговорим “в мозъка ми“, както в примера по-горе. И в двата случая съществото, което вижда и възприема, не е мозъкът, който в крайна сметка си е само едно парче месо.
Когато мозъкът бъде анализиран, се вижда, че в него няма нищо освен липиди и протеинови молекули, които съществуват също и в други живи организми. Това означава, че в парчето месо, което ние наричаме “мозък“, няма нищо, с което да се наблюдават образи, да представлява съзнание или да сътворява съществото, което наричаме “себе си“.
Сега помислете за следното: книгата във вашите ръце, стаята, в която сте, накратко – всички образи пред вас, се виждат в мозъка ви. Атомите ли са тези, които виждат тези образи? Слепите, глухите и безсъзнателни атоми? Защо някои атоми притежават тези качества, а други не? Дали нашите действия като мислене, разбиране, помнене, изпитването на удоволствие, на нещастие и всички останали се състоят от електрохимични реакции между тези атоми?
Когато внимателно помислим върху тези въпроси, ще видим, че няма смисъл да търсим воля в атомите. Ясно е, че съществото, което вижда, чува и чувства, е едно изключително същество. Това същество е “живо“ и то не e нито материя, нито пък образ на материя. То се свързва с възприятията пред него, използвайки образа на нашето тяло. Това същество е “душата”.
Това, което ви изложихме досега, спомага за разбирането на някои много важни истини. То ще сложи край на възникналите в резултат на материалистическия начин на мислене погрешни преценки за истинската същност на Вселената, за Аллах и за човека.
Споменатият по-горе начин на мислене се основава на вярването, че материята е безусловно съществуваща. Ние вече видяхме, че тя не е безусловно съществуваща, а е един образ, съвкупност от възприятия. Поради тази причина образите, които смятаме за безусловно съществуващи, не могат да бъдат никой друг освен Твореца. Материята, която се състои от образ и възприятие, няма никакъв обем, поради тази причина се обезсмисля и значението на понятието “място”.
При това положение става известен и отговорът на класическия въпрос “Къде е Аллах”. Както казахме и в началото, тъй като обществото на “невежите” не оценява така, както подобава, могъществото на Аллах, те си Го представят като същество, което се намира някъде на небето и почти не се меси в земните дела.
Тази логика се основава преди всичко на мисълта, че Вселената е съвкупност от материя и че Аллах е “извън” този материален свят, някъде на далечно място. В християнството и в някои други религии вярата в Аллах е в тази насока. Същото се отнася и за “невежите” общества, които твърдят, че са мюсюлмани...
Както видяхме досега обаче, материята е съставена само от усещания. Това означава, че е невъзможно да приемем Аллах като отделно същество, извън тази материална маса. Аллах е “навсякъде” и обхваща всичко. Нито едно нещо не може да бъде извън Него, нито едно нещо не може да бъде независимо от Него.
Айятите от Корана, представящи ни Аллах, съдържат същите названия:
Той е Богът и на небесата, и на земята...(Сура Анам, 3)
...Твоят Господ обгражда хората... (Сура Исра, 60)
На Аллах е всичко на небесата и всичко на земята. Аллах обхваща всяко нещо. (Сура Ниса, 126)
Съмняват се в срещата със своя Господ. А Той всяко нещо обгръща. (Сура Фуссилат, 54)
На Аллах принадлежи и изтокът, и западът, и накъдето и да се обърнете, там е Ликът на Аллах. Аллах е всеобхватен, всезнаещ (Сура Бакара, 115)
...Ние сме по-близо до него, отколкото вената на шията [му]. (Сура Каф, 16)
В продължение на цялата човешка история тази голяма истина – че Вселената, противно на вярванията, няма материална същност – е осъзната само от някои големи ислямски учени. Те доста ясно са изложили същността на сътворените от Аллах същества. Например, един от най-известните имена в ислямската история, живял през 16 век, Имам Раббани, казва следните неща по този въпрос:
“Аллах е определил мястото, където да се прояви всяко едно от качествата му (Всеправдив, Вседаряващ, Всевишен, Всемилостив) и чрез тях е отразил своите характерни черти. Телата на тези същества, които Той е сътворил, за да отрази тези свои качества, са създадени от небитието.... Той е сътворил всичко в една среда на сетива и илюзии... Съществуването на Вселената е в една среда на сетива и илюзии и тя не е материална... В действителност отвън няма нищо друго освен Величественото Същество (което е Аллах)... Тази въображаема среда е описана във фантазията ни. Тя се вижда до степента, до която е описана, но с окото на мозъка. Отвън изглежда, все едно че виждате чрез окото на главата, но всъщност не е така. Отвън тя няма нито име, нито следа. Няма никаква възможност да бъде видяна. Дори лицето на човек, отразяващо се в огледало, има същата природа. То няма постоянство във външния свят. Без съмнение както постоянството, така и образът са във ФАНТАЗИЯТА. Аллах е този, който знае най-добре.” (“Mektubat-ı Rabbani”, том 2, стр 163 и 1432)
В края на краищата “външният свят” (в това число и собственото ни тяло) е една съвкупност от усещания, които Аллах показва на душата ни. Той се състои от образи и мисли. Не е възможно съществуването на самостоятелно същество. Вселената се намира вътре в човека и това, което обхваща човека, не е материята, а Аллах. Аллах ни съобщава за този факт чрез следния си айят: “Ние сме по-близо до него, отколкото вената на шията [му].” ( Сура Каф, 16 ) С други думи не Вселената и човекът са реални, а Аллах – абстрактно същество, а точно обратното – Аллах е единственото безусловно същество, а човекът и Вселената са абстрактни.
Аллах свидетелства, че няма друг бог освен Него. И ангелите, и най-издигнатите в знанието свидетелстват същото Той отстоява справедливостта. Няма друг бог освен Него Всемогъщият, Премъдрият. (Сура Имран, 18)
В много от айятите на Корана се споменава за това как Аллах извършва едно постоянно сътворяване. Например:
Нима съдружават с Него такива, които нищо не творят, а самите те са сътворени? (Сура Араф, 191)
Онези, които [неверниците] ги зоват вместо Аллах, нищо не могат да сътворят, а и самите те са сътворени. (Сура Нахл, 20)
Или Онзи, Който начева творението, после го повтаря… (Сура Намл, 64)
Всеки един от гореспоменатите айяти е доказателство за това, че Аллах е създателят на всяко отделно късче образ. Това сътворение трябва да е неспирно. Ако няма постоянно сътворение, то възприятията, които наричаме материя, биха изчезнали. Това може да се сравни с телевизор, на който непрекъснато трябва да му бъде подаван сигнал, за да продължава да показва картина.
Тъй като Аллах е сътворил образите, то всички действия също са сътворени от Аллах. Т.е това да ходим, да тичаме, или да правим каквото и да било друго става възможно благодарение на сътворените от Аллах образи, които принадлежат на тези действия, и принадлежащите им усещания. Този въпрос е разкрит по следния начин в Корана:
Не вие ги убихте, а Аллах ги уби, и не ти хвърли, когато хвърли, а Аллах хвърли, за да подложи вярващите на добро изпитание от Него… (Сура Анфал, 17)
А Аллах е сътворил и вас, и онова, което правите. (Сура Саффат, 96)
…Да, на Аллах е цялата повеля… (Сура Раад, 31)
В крайна сметка, така както никой не може да действа независим от Аллах, така и всички явления се случват по волята и под контрола на Аллах.
Въпросът, който се опитахме да обясним тук, е ключ за разбирането на свързани с религията понятия, които човек не може да схване и проумее. Така например става ясно, че теми като смърт и възкресение са събития, които не се отдалечават много от реалността, с която човек се сблъсква по време нацелия си живот.
Всеки ден, всяка секунда Аллах пресътворява целия свят за всеки човек поотделно. Представя всички прелести на човешкия дух. Тези прелести, които сътворява денем, нощем ги създава в сънищата. Преминаването в отвъдния живот по нищо не се различава от това да се събудите от сън. Изображението на земния живот се променя и човек започва живота си в отвъдното, с нов образ на ново тяло. Променят се само възприеманите образи така както, когато се събудим от сън. С други думи единствената разлика между земния и отвъдния живот наподобява спусната над очите ни завеса.
